Въведение
Някои от Вас вероятно знаят, че по хоби издавам книги в превод от източноевропейски езици на английски и нидерландски – glagoslav.com. Една от последните ми публикации е книгата на известния руски адвокат Anatoly Kucherena, който разглежда в Русия случая Snowden. Авторът е написал книга, базирана на действителната история на неговия клиент Edward Snowden – „Time of the Octopus“, която стана основа за сценария на наскоро излезлия холивудски филм „Snowden“, режисиран от Оливър Стоун, виден американски филмов режисьор.
Edward Snowden стана широко известен като разобличител, който изтече голямо количество поверителна информация за „шпионските дейности“ на CIA, NSA и GCHQ към пресата. Филмът показва, наред с другото, използването на програмата „PRISM“, чрез която NSA можеше в голям мащаб и без предварително индивидуално съдебно разрешение да прихваща телекомуникации. Много хора ще сметнат тези дейности за далечни и ще ги опишат като сценарии от американски филми. Правната реалност, в която живеем, показва точно обратното. Това, което мнозина не знаят, е, че подобни ситуации се случват по-често, отколкото предполагате. Дори в Нидерландия. На 20 декември 2016 г. Камарата на представителите (Tweede Kamer) прие доста чувствителния от гледна точка на неприкосновеността на личния живот законопроект „Компютърна престъпност III“ (Computercriminaliteit III).
Законопроектът „Компютърна престъпност III“, който все още трябва да бъде приет от Първата камара (Eerste Kamer) и за чийто неуспех мнозина вече се молят, цели да даде възможност на служителите по разследването (полиция, Кралска жандармерия (Koninklijke Marechaussee) и дори специални служби за разследване като FIOD) да извършват разследвания (т.е. копиране, наблюдение, прихващане и правене на информацията недостъпна) на „автоматизирани действия“ или „автоматизирани устройства“ (за неспециалисти: устройства като компютри и мобилни телефони), за да се разкрива тежка престъпност. Според правителството е било необходимо да се даде възможност на служителите по разследването – казано направо – да наблюдават/следят гражданите, тъй като престъпността в съвременността трудно може да бъде проследена поради нарастващата цифрова анонимност и криптирането на данни. В мотивите към законопроекта, който е много труден за четене документ от 114 страници, са описани пет цели, въз основа на които могат да се използват разследващите правомощия:
Установяване и записване на определени данни от автоматизираното устройство или от потребителя, като например самоличност или местоположение: по-конкретно това означава, че разследващите органи могат тайно да получат достъп до компютри, рутери и мобилни телефони, за да получат информация като IP адрес или IMEI номер.
Записване на данни, съхранявани в автоматизираното устройство: разследващите органи могат да записват данни, необходими за „разкриване на истината“ и за разкриване на тежки престъпления. Възможно е това да включва записване на изображения на детска порнография и данни за вход в затворени общности.
Осигуряване на недостъпност на данни: става възможно да се направят недостъпни данните, с които е извършено престъплението, за да се прекрати престъплението или да се предотвратят бъдещи престъпления. Според пояснението по този начин трябва да стане възможно борбата с ботнети.
Изпълнение на заповед за подслушване и записване на (поверителни) комуникации: при определени условия става възможно подслушването и записването на (поверителна) информация със или без съдействието на доставчика на комуникационни услуги.
Изпълнение на заповед за систематично наблюдение: разследващите органи получават възможност да установят местоположението и да проследят движенията на заподозрян, евентуално чрез дистанционно инсталиране на специален софтуер на автоматизираното устройство.
Хората, които смятат, че тези правомощия могат да се използват само в случай на киберпрестъпност, ще останат разочаровани. Правомощията за разследване, посочени в първия и в последните две от горните списъчни точки, могат да се прилагат при престъпления, за които е разрешено налагането на мярка за задържане под стража, т.е. престъпления, за които законът предвижда минимално наказание от 4 години. Правомощията за разследване, свързани с втората и третата цел, могат да се използват само при престъпления, за които законът предвижда минимално наказание от 8 години. Освен това общ нормативен акт може да посочи престъпление, извършено с помощта на автоматизирано действие, при което е от очевиден обществен интерес престъплението да бъде преустановено и извършителите да бъдат преследвани. За щастие, проникването в автоматизирани действия може да бъде разрешено само ако заподозреният използва устройството.
Правни аспекти
Тъй като пътят към ада е постлан с добри намерения, добрият надзор никога не е излишен лукс. Разследващите правомощия, предоставени с законопроекта, могат да бъдат упражнявани тайно, но искането за прилагане на такъв инструмент може да бъде направено само от представител на прокуратурата. Необходимо е предварително разрешение от разследващ съдия (rechter-commissaris), а Централната комисия за проверка към прокуратурата (Openbaar Ministerie) преценява предвиденото използване на инструмента. Освен това, както беше посочено по-рано, съществува общо ограничение правомощията да се прилагат по отношение на престъпления с минимално наказание от 4 или 8 години. Във всички случаи следва да са изпълнени изискванията за пропорционалност и субсидиарност, както и изискванията от материалноправен и процедурен характер.
Други нововъведения
Най-важният аспект на законопроекта „Компютърна престъпност III“ вече е обсъден. Забелязах обаче, че повечето медии, в своите призиви за помощ, пропускат да обсъдят две допълнителни важни теми от законопроекта. Първата е, че законопроектът въвежда и възможността да се използват „примамвани юноши“ (bait adolescents), за да се идентифицират „грумъри“ (groomers). Грумърите могат да се разглеждат като цифровия еквивалент на „loverboys“ — търсене на сексуален контакт с непълнолетни лица в цифрова среда. Освен това става по-лесно да се преследват получателите на откраднати данни и измамните търговци, които се отказват от доставката на стоките или услугите, които предлагат онлайн.
Възражения срещу законопроекта „Компютърна престъпност III“
Законопроектът потенциално представлява огромно посегателство върху неприкосновеността на личния живот на нидерландските граждани. Обхватът на закона е безкрайно широк. Мога да си представя много възражения, включително фактът, че ако погледнете ограничението до престъпления с минимално наказание от 4 години, веднага се приема, че това вероятно е разумна граница и че винаги ще става въпрос за престъпления, които са неприемливо тежки. Човек, който умишлено сключва втори брак и отказва да уведоми другата страна, обаче може да бъде осъден на до 6 години. Освен това е напълно възможно в крайна сметка обвиняемият да се окаже невинен. Тогава не само неговите или нейните собствени данни са били щателно изследвани, но вероятно и тези на други лица, които нямат нищо общо с престъплението, което в крайна сметка не е извършено. В края на краищата компютрите и телефоните се използват „предимно“ именно за осъществяване на контакт с приятели, семейство, работодатели и безброй други лица. Освен това възниква въпросът дали лицата, отговорни за одобряването и надзора на исканията по силата на законопроекта, разполагат с достатъчно специализирани знания, за да могат да оценят искането правилно. И все пак изглежда, че в днешно време подобно законодателство е почти необходимо зло. Почти всеки е имал досег с интернет измами, а напрежението е огромно, когато някой е купил фалшив билет за концерт чрез онлайн пазар. Освен това никой не би желал детето му по време на ежедневното сърфиране да се окаже в контакт с ненадежден човек. Въпросът остава дали законопроектът „Компютърни престъпления III“, със своите широки възможности, е правилният път.
Заключение
Законопроектът „Компютърна престъпност III“ (Computercriminaliteit III) изглежда се е превърнал в донякъде необходимо зло. Законопроектът дава на разследващите органи широки правомощия за достъп до автоматизирани системи на заподозрени лица. За разлика от аферата „Сноудън“, законопроектът предлага значително повече гаранции. Въпросът обаче е дали тези гаранции са достатъчни, за да се предотврати непропорционално нарушаване на неприкосновеността на личния живот на нидерландския гражданин и в най-лошия случай да се избегне афера от типа „Сноудън 2.0“.
